До къде стигнахме
Кой можеше да предположи, че след 30 години демокрация, пазарна икономика и европейски ценности, България стига до момент, когато обществото ще поиска сметката.
Сметката, изчислена в чиста математика.
Защото, всичко за което се е борила демокрацията си отива и то като на кино.
Като на кино някои медии, които до този момент са отстоявали принципите на демокрация ще излязат с публикации, с които дребнаво и открито ще поискат сметката от политическата и икономическата класа.
Защо?
Защо някои могат да си позволят лукса да живеят добре?
Защо някои могат да си позволят лукса да имат бизнес?
Непрекъснато се появява в публичното пространство информация за това как някои са направили сделките си в живота?
Аууу, ами ние, къде оставаме назад. Ние обикновените, непопулярните, несъстоятелните, не толкова важните хора? Ние, които също можем, от които може да зависи нещо също така?
Дали стартът е равен или някои започнаха с висок старт, а „обикновените“ хора от нисък старт и имаме много да наваксваме.
Дали извоюваните демократични принципи могат да приобщят всички нас в семейството на капиталистическите заможни хора.
Защото не знаем къде ни е мястото...
В капиталистическото общество, за което толкова мечтаехме, знаехме че има бедни и богати.
Но как може днес, когато имаме наистина демокрация, когато светът е отворен за нас, да няма отново справедливост?
Ето един прост пример: съседът ми има мезонет и още два апартамента в кооперацията, в която живея, а аз не – това справедливо ли е, питам аз.
И на каква ли цена е добил този мезонет и тези апартаменти?
Излизам от конкретиката, че земята, върху която стои нашата кооперация е била негова.
Неговата къщичка е стояла на тази земя и е давала уют на него и на семейството му.
Защо се е разделил с идилията да има къща, а е решил да я споделил с нас – тези, които сме дошли върху земята му?
Не питам за това дори на каква цена е добил апартаментите си, както е модерно да се пита напоследък.
Може би ще изтегля някой ден имотната му декларация и ще му поискам сметка, просто защото селският ми дух ще надделее и това няма лесно да му се размине.
Не, може би дори ще изчакам от сайта Бивол сами да я проверят, защо да давам такса за това, малко ми се свиди...
Но не за съседа ми е думата. Думата ми е за това, че аз като 75% - ова селянка, не мога да преглътна много неща в обществото.
Как може политик, който с нищо не е повече от мен да има имущество, което да е в пъти повече от моето. Та то гаражът му е по-голям от апартамента, в който живея, оффф забравих че дори нямам собствен апартамент, а живея в 29 квадрата жилище, което е на майка ми и баща ми, и то не сама, а със съпруга и детето ми.
С какво аз съм по-долу от съседа и политика?
И тук е важният въпрос... Шансовете при всички са различни.
Привидната еднаквост на социалистическия строй не се осъществи в идеалния вариант все пак всички да разполагат с еднакви блага.
Утопията за един свят на равни хора просто е невъзможна, така както няма два абсолютно еднакви обекта в природата.
Това на практика е невъзможно!
И въпреки всичко обществото го иска. Обществото, на което и аз принадлежа не може да понесе загубата на тази утопия и иска справедливо възмездие.
Не може да има политик, който да живее в лукс. Още повече политик, който се е издигнал както казват от физкултурник.
Това пък е абсурд. Обществото не приема вече хора от простолюдието да ги управлява. Дори и без традиции в аристократизма, нашето общество все още търси своя водител, който ще излезе като рицар на бял кон. Такъв, който да бъде съвършен – завършил по възможност в чужбина, говорещ свободно поне три чужди езика, изглеждащ добре, възпитан и най-вече да не живее в лукс – по възможност в колиба.
И като казах колиба, то най-добре беше съседът ми да си беше запазил къщата и да си живееше в нея. Трябваше и аз да си остана на село и да си дишам чистия въздух през лятото, щото зимата като запалят печките – та не се трае.
Трябваше да си остана на село, защото нямаше този живот в столицата да ми докара стреса от ежедневието, колите, шума, тревогите някой да не постигне нещо повече от мен...
А пък ако и други дойдат да се заселят в столицата, то това няма как да го понеса. Стига вече – много сме!
Сметката, изчислена в чиста математика.
Защото, всичко за което се е борила демокрацията си отива и то като на кино.
Като на кино някои медии, които до този момент са отстоявали принципите на демокрация ще излязат с публикации, с които дребнаво и открито ще поискат сметката от политическата и икономическата класа.
Защо?
Защо някои могат да си позволят лукса да живеят добре?
Защо някои могат да си позволят лукса да имат бизнес?
Непрекъснато се появява в публичното пространство информация за това как някои са направили сделките си в живота?
Аууу, ами ние, къде оставаме назад. Ние обикновените, непопулярните, несъстоятелните, не толкова важните хора? Ние, които също можем, от които може да зависи нещо също така?
Дали стартът е равен или някои започнаха с висок старт, а „обикновените“ хора от нисък старт и имаме много да наваксваме.
Дали извоюваните демократични принципи могат да приобщят всички нас в семейството на капиталистическите заможни хора.
Защото не знаем къде ни е мястото...
В капиталистическото общество, за което толкова мечтаехме, знаехме че има бедни и богати.
Но как може днес, когато имаме наистина демокрация, когато светът е отворен за нас, да няма отново справедливост?
Ето един прост пример: съседът ми има мезонет и още два апартамента в кооперацията, в която живея, а аз не – това справедливо ли е, питам аз.
И на каква ли цена е добил този мезонет и тези апартаменти?
Излизам от конкретиката, че земята, върху която стои нашата кооперация е била негова.
Неговата къщичка е стояла на тази земя и е давала уют на него и на семейството му.
Защо се е разделил с идилията да има къща, а е решил да я споделил с нас – тези, които сме дошли върху земята му?
Не питам за това дори на каква цена е добил апартаментите си, както е модерно да се пита напоследък.
Може би ще изтегля някой ден имотната му декларация и ще му поискам сметка, просто защото селският ми дух ще надделее и това няма лесно да му се размине.
Не, може би дори ще изчакам от сайта Бивол сами да я проверят, защо да давам такса за това, малко ми се свиди...
Но не за съседа ми е думата. Думата ми е за това, че аз като 75% - ова селянка, не мога да преглътна много неща в обществото.
Как може политик, който с нищо не е повече от мен да има имущество, което да е в пъти повече от моето. Та то гаражът му е по-голям от апартамента, в който живея, оффф забравих че дори нямам собствен апартамент, а живея в 29 квадрата жилище, което е на майка ми и баща ми, и то не сама, а със съпруга и детето ми.
С какво аз съм по-долу от съседа и политика?
И тук е важният въпрос... Шансовете при всички са различни.
Привидната еднаквост на социалистическия строй не се осъществи в идеалния вариант все пак всички да разполагат с еднакви блага.
Утопията за един свят на равни хора просто е невъзможна, така както няма два абсолютно еднакви обекта в природата.
Това на практика е невъзможно!
И въпреки всичко обществото го иска. Обществото, на което и аз принадлежа не може да понесе загубата на тази утопия и иска справедливо възмездие.
Не може да има политик, който да живее в лукс. Още повече политик, който се е издигнал както казват от физкултурник.
Това пък е абсурд. Обществото не приема вече хора от простолюдието да ги управлява. Дори и без традиции в аристократизма, нашето общество все още търси своя водител, който ще излезе като рицар на бял кон. Такъв, който да бъде съвършен – завършил по възможност в чужбина, говорещ свободно поне три чужди езика, изглеждащ добре, възпитан и най-вече да не живее в лукс – по възможност в колиба.
И като казах колиба, то най-добре беше съседът ми да си беше запазил къщата и да си живееше в нея. Трябваше и аз да си остана на село и да си дишам чистия въздух през лятото, щото зимата като запалят печките – та не се трае.
Трябваше да си остана на село, защото нямаше този живот в столицата да ми докара стреса от ежедневието, колите, шума, тревогите някой да не постигне нещо повече от мен...
А пък ако и други дойдат да се заселят в столицата, то това няма как да го понеса. Стига вече – много сме!
Коментари
Публикуване на коментар